Да обичаш не значи само да казваш, а да показваш!

Любовта, понасяща на крилете си, нас бедните по душа хора. Обогатява ни с нейното прекрасно чувство, но и ни пречупва. Падаме от високо, неосъзнали реалността на случващото се. Претърпели емоционално поражение, продължаваме да крачим все напред. Каква е целта ни всъщност? Никой не знае с точност какво иска от живота и от себе си! Следователно не можем да знаем какво искаме от другите! Какво се случва с нас? С каква цел е цялото това пътеществие към самите себе си? Претърпяването на цялата тази метаморфоза струва ли си, ако до нас не е човека когото обичаме?! Заслужава ли си да работим толкова дълго и усилено над себе си, ако човека когото обичаме се отдалечава от нас и ние го губим, на негово място без съмнение ще има друг? Но истински ли ще обичаме него, когато сме осъзнали, че истинската любов ни е напуснала при нашето прераждане.
Истината е че ставаме непознати с любовта, изгубваме всякакво желание за социален контакт, затваряме се вътре в себе си, любовта към живота някак си умира. А най-лошото е че ставаме непознати с любимия човек. Раздялата е болезнена, но още по-болезнено е когато няма такава. Когато дори не си успял да кажеш сбогом, но знаеш че всеки трябва да продължи по пътя си.
В тези моменти на безкрайни размишления над случващото се, спомените които лъхат от снимките, музиката, местата които са свързани с любовта ти, те, повалят те.
Така до болка известната мисъл "Загубиш ли нещо, чак тогава осъзнаваш колко си го обичал" те преследва докато не изцеди от теб и последната капка вина за това което си причинил. Дори когато изкупиш вината си не можеш да бъдеш щастлив. Сякаш всичко губи цвета си, мириса си, вкуса си, красотата си...
Усещаш как се превръщаш в един самотен човечец без цел, посока, желания, мечти.
А любовта ти, тя ли? Тя вече е продължила отдавна живота си. Безкрайно непознато за теб същество.
Съдбата веднъж ни се усмихва, направи ли го веднъж трябва здраво да хванем шанса си!
Защото иначе ставаме малки самотни, пропиляли късмета си човечета. Които се озлобяват към себе си, света, хората, въобще всичко което ни заобикаля. Така опропастяваме себе си и живота си.
А даде ли ни се втори шанс, не бива да изпитваме колебание, а с усмивка да прегърнем човека когото обичаме!
Посветено на Р.И.К.

13

това е моя ден, моето число
и не е ясно, но някак си съм дълбоко свързана с него...предишен живот?
родена съм на 13ти искам да умра на 13ти

в самотен свят живеем

кръстосвайки улици от мисли, спомени и чувства реших да се спра тук...
от известно време насам съм изпаднала в една дупка наречена живот.
ето че завърших училище, ето че съм студентка...
не би ли трябвало живота да придобие една по съвършена форма?
не би ли трябвало точно сега да живея и да се радвам?
това че след 12 години в моя живот настъпват пак промени, които са били някога отдавна, ме подтиска, задушава и затваря в себе си...
искам да съм силна и мога, но факта че никой не се интересува от моето душевно състояние, че пак се повтаря целия кръговрат с едната разлика че вече съм голяма и разбирам нещата много по-зряло, осъзнавам че винаги съм била спасителна сламка за една душа и съм била на второ място за тази душа...предпочитам да ме бият, влачат...но да чувам думи, които по смисъл са съвсем нормални за другия човек, а аз разбирайки тяхното значение, откривам скритата истина в тях!
иска ми се да не бях се раждала никога
иска ми се да не бях спомен
иска ми се да не бях тяло
иска ми се да бях полъх
иска ми се да бях животно или птица
иска ми се да можех да съм космос
иска ми се да не обичам
иска ми се да не ме боли
искам да изчезна
не казвам всички тези неща, защото съм някакъв депресар или емо
не! аз съм нормален човек с развалина за душа
живота който съм изживяла ми е напълно достатъчен и ако можех да го подаря на някой който наистина има нужда от него, бих го направила без да се замислям...
не знам кой ще прочете този блог, не знам колко от хората ще разберат какво искам да кажа и колко от тях ще се замислят, но спасението което търсим не на този свят!

и аз не знам

да си нещастен, когато щастието е готово да те прегърне
да искаш да заплачеш, а сълзите инатливо да не искат да излязат
когато идва един от най-щастливите дни в живота ти, ти се чувстваш безсилен, искаш да рухнеш под натиска на действителността
напрежението, което другите волно или не стоварват върху теб
очевидно не може поне един път да си доволен, щастлив, изпълнен с удовлетворение
любовта...спасение, може би
отчаяните ни опити да се хванем за сламката в океана са безполезни, накрая просто трябва да се научим да плуваме и да стигнем до брега със собствени усилия...
и когато останем сами, не ни остава нищо друго освен да разчитаме на себе си
а когато сме сами и нещастни, избираме света който е най-безопасен за нас, а именно нашия собствен, който сме градили с години, в знак на самозащита
да опазиш себе си, е от първостепенно значение...
самотата,празнотата,нещастието-вечно съпътстващи ни...

twilight

сякаш не мога да говоря
иска ми се да кажа на някой нещо което чувствам, да разкрия себе си
но самата аз се спирам
седя на компютъра си, слушам музика от един филм
и си мисля колко съм сама всъщност
интересното е, че сами си правим самотата, а другите нямат нищо против
иска ми се да мога да кажа хиляди думи само с една
да изплача хиляди сълзи само в една
и тази сълза да прочисти душата ми
иска ми се да можех да съм сама, затворена между четири стени само с музиката ми
мога да я слушам до здрач, да гледам мрачното време навън, как клоните на дърветата се поклащат в хармония с музиката
и сякаш някаква магия приковава погледа ми върху красотата на това което стои там отвън
замислям се...единствената ли съм с тези си ми мои мисли, тези които не мога да напиша или по-точно не смея да напиша...
спирам дъха си, но сърцето не спира, бие...не за мен, а за някой там някъде, незнайно къде...?
в сянка искам да се скрия, но слънцето парещо знам ще дойде и ще ме открие
страхливо и несигурно чакам реда си

п.с. самотата е приятеля който не искам да изпускам

Когато не знаеш

застанал си на пътя на нищото и не знаеш на къде да поемеш
на 18 си живота е пред теб
би трябвало да започнеш да се питаш някакви съществено важни въпроси
но ти стоиш и се чудиш кой шал да си сложа днес
по кой път да мина за училище
парите не ми стигат за храна камоли за цигари
чудиш се до кога ще трае шибаната криза
от кое да се лишиш че да можеш да купиш мартеници на приятелите си
....
какъв е смисъла на съществуването
само в пари ли се измерва всичко
!би било прекрасно ако ги нямаше парите и получавахме всичко безплатно
....
а защо всичко е сложно
ако можеше да се разхождаме голи с бира в ръка да бъде вечно лято
безгрижието да е на първо място
храната,секса и всички нужди на последно
а секса може би не, за доста хора той заема второ място,пристижното второ място
като се замисли човек на всякъде по всяко време само за това се говори,мисли,вижда,прави...
...
ако бяхме примати щеше всичко да е толкова просто
нямаше да има усложнения като пари,любов,войни,глад,мизерия
щяхме да си обитаваме пещери
само бира да имаше по айляк от това няма на къде
.....
чисто просто и лесно, нека обърнем еволюцията и ще сме по-щастливи от всякога

make love not war

какво е да си празен

какво ли е самотата, ако не най-лошия ни враг..
да си самотен е някакво чувство?!
а какво става когато нямаш чувства?
-започваш да се задушаваш, искаш да извикаш, но нямаш причина, нищо не те боли, няма дискомфорт, няма чувства, които да те предизвикат на някакъв изблик от емоции...
това чувство на празнота е така натрапчиво. започваш да се питаш няма ли да е по-добре ако си мъртъв? защото така поне ще знаеш защо нищо не те кара да викаш, плачеш или да се смееш
поне като не мога да бъда щастлива, нека се депресирам!...не и това не мога, нямам за какво, нямам причина, а празнотата продължава да си седи, сякаш е някой паразит или черна дупка настанила се удобно в гърдите ти и изяжда всяка емоция, всеки нов трепет...
палитра - всеки цвят си е на даденото място, ясно обособен, различаващ се от всеки друг, но какво става когато се смесят, мазало от цветове... понякога имам чувството, че точно това се получава и с мен, и от получения резултат аз не намирам себе си, не знам какво изпитвам, никакви емоции не ме владеят, нямам яснота със себе си...
ако не чувстваш за какво живееш?
дори една проста емоция може да те съживи
болката по загубена любов
прегръдката от обичан човек
летен ден под сянката на безброй слънчогледи и на фона на всичко това лек ветрец, който полюшва натежалите слънчогледови глави...
радостта от нещо, което сам си сътворил - картина, снимка, сълза?
но защо, нищо не предизвиква трепет у мен?
загубвам ли човешкото у себе си или просто съм в период на себе-осъзнаване
период на търсене на това коя съм аз?
и сякаш за да ми е по-лесно да се открия, трябва да спра да чувствам за да се изчистя от престарели емоции, да разчистя нов път за нови преживявания?
като художник който разпъва ново платно за нова картина?
като поет започващ нова страница?
като новородено, тръгващо по нов път?
като имаме на предвид прераждане след смъртта, може ли човек да се прероди в съзнателния си живот, докато е още жив?
аз искам да се преродя, да започна отначало
ново начало само за мен...