една истина

всички са гадни шибаняци...а аз съм била егоист?!
та никой дори не ме познава,защо аз трябва да си правя труда да ги познавам?
живота е гадна кучка,която не ти позволява да си нормален за дълго време.....
все някога,някой като най-добрия ти приятел трябва да развали всичко към което си се придържал,стиснал зъби се молиш всичко да спре...опитваш да се държиш зад маската която носиш за да не покажеш същността си!?
очевидно мисията ми е неуспешна,и ще трябва пак да съм хейтъра,който бях?!
това ли е което искат всички от мен?
за това ли винаги гледат да изкарат най-лошото от мен?
аз просто искам да съм нормален човек!
очевидно няма да съм?!
откачалката се завърна дами и господа
it's freak time!

Днес за мен е най-тъжния ден!

Загубих приятел,завинаги....
Исках,той просто да ме подкрепя и разбира...
Но,очевидно за него е било твърде непосилно да ме подкрепя когато не съм много happy...
А аз си мислих,че приятелите са за да са до теб и в хубавото и в лошото?!
Лоша ли съм за това,че съм прекалено пряма и казвам и изразявам това което чувствам на момента?
Дори когато съм тъжна,просто имам нужда някой да ми каже че е до мен...
Не съм искала нищо повече.
Съжалявам,че исках от теб толкова много...
обичах те,приятелю...

damn,another shit

Яко е да вървиш по коридорите намръщен и да плашиш по този начин другите.Ако не те знаят кой си,поне да се респектират!Пози и пози и пози навсякъде,до шията в лайна!
Лошо ми е вече да ходя на подиума всеки ден,говоря за даскало ако не се e разбрало.
Писна ми от натруфените като коледни елхички-несебърски фръцли.
До гуша ми дойде от грозните им парцалки.
От това кви гаджета имали.
В коя дискотека се натряскали до припадък.
До там ли стигнахме драги читаааааааатели(имитирам бай Вучко)
До там че да се гъзим яко.
До там че да се продаваме за кутия цигари,нов телефон,парцалки и др.
Къде ни е личността,морала,ценностите?
Къде са младежите които се бунтуват срещу несгодите в държавата.
До толкова ли ни е стегнат хомота,че не можем да роптаем?
Да!И след 100 години пак сме роби,но този път на държавата,обшеството!
И хората примирени като овцички продължават да си движат на стадо.
Иначе мърморим за цените на тока,водата,храната,горивото,заплатите!
Ех,мааму стара,няма седнем и да направим нещо!
Само ще беекаме и пасем от лайната дето си ги серем!
Красив кръговрат на живота!
"Ем тай ше е.
Няма се опраим и тва е положението!"
Е няма се ДАМ пък,ще викам,ще драскам,ще хапя и ритам!
Ама няма да остана на същото дередже!
Ако има хора като мен,нека застанем рамо до рамо и да извикаме това което ни мъчи!

Може би това съм аз?

Когато си сам, сякаш всичко е по-спокойно...
Черупката,която си изграждаш сякаш може да те спаси от всичко,дори понякога от самия теб...
В моменти като този се питам имам ли нужда от някой?
Когато чувствам,че нямат нужда от мен,предпочитам да се оттегля в моя свят...свят в който всичко зависи само от мен.
Музиката,рисунките ми,писането ми...всичко това толкова много пъти ме спасява от някакво по-дълбоко заравяне в мен самата...
Искам да махна с ръка и да сложа край на всичко това което ме заобикаля...
Sometimes i wish да започна всичко на чисто.Далеч от всичко познато.Иска ми се да дам воля на другата си страна...добрата ми страна...омръзна ми да бъда "лошата","not that cool"
Омръзна ми от предразсъдъците на другите...всяка моя постъпка да бъде съдена,всеки път когато за малко бъда себе си....да реагират "ъ-ъ тая к'во праи?","к'ва е тая странна музика дет слуша","защо е толкова странна"....да!аз не се вписвам в живота ви,и вие не се вписвате в моя...и всичко би било много по-лесно ако ви нямаше.......
Толкова много болка трупана в душата ми?Но всъщност това истинска болка ли е?в това измерение?в това време?ние страдаме ли?или дълбокото ни внушение ни докарва до лудост?
Искаше ми се някой да ме разбере наистина..
Но не и в нашето време...едва ли...не мисля че би се намерил някой,който да ме разбере истински....пък и хората сме твърде различни,ограничени,затворени в собствените си животи.
Каква интересна мисъл ми мина през главата...хах
Докато някой ми прочете постовете,може би аз няма да съм жива?!
Ще съм остаряла бабичка,умряла с чаша Ягодово дайкири на някой красив плаж,видяла всичко красиво и съответно всичко грозно в живота.Изпитала радостта от постигнати мечти,преживяла болка,тъга,щастие а може би дори и истинска любов(с риск да прозвуча като всеки втори teenager).
Истината е,че дори и сега продължавам и да се надявам на истинското и пълнo щастие!
Вярвам,че един ден ще получа пълно удовлетворение от живота...и от себе си.
До тогава,винаги ще намирам спасение зад компютъра в писане на постове,зад химикала в поредната драсканица,зад телефона/фотоапарата в правенето на снимки,зад писането на проза,зад музиката спасявала ме не веднъж,зад пеенето....Застанала пред слънцето и морето,вдишала промяната...с надежда за едно по-добро бъдеще...

Когато живота ти тръшне вратата пред лицето

Всичко е прекрасно,всичко е красиво,приятелите ми са до мен,любовта на живота ми е до мен,обичам родителите си :) Слънцето грее, цветята разцъфват,небето е безоблачно,хората са дружелюбни....
Сън...сънувам...сънища...
Събуждам се....
Нещо не е наред какво става?
Закусвам,обличам се и излизам...усмихната вървя към даскало....Какво става?Защо всички са намръщени?
Приятели?Защо ми обръщате гръб,говорете ми?!
...Истерия,самота,болка!...
Мило,обичам те.....не ме ли обичаш вече?защо!какво стана,къде сгреших?!
Болка,неописуема болка...там в гърдите....сърцето разкъсано на две...
Улица.Стари есенни листа.Автобус.Пътека.Врата.Дом.Семейство...
Мамо,тате!Така ми липсвахте днес,толкова беше трудно!-Живота не винаги е Розов!Свиквай сама да се справяш!
Но аз не мога сама,помогнете ми!
Мълчание.Студ.Самота.
Прозорец.Надвиснала над него в нощта....Писък.Туп.Сняг.Кръв.
Живота напусна уморените крила....
Плач.Мъка.Тъга.Отиде си една невинна душа.Опело.Ковчег.Поп.Опечалени.
Тя лежи там бездиханна,и някак тъжно-весело бе лицето й.Последни слова отронели бледите устни "Отивам си сега,не за себе си,а за вас,живота напразно живян,без любов,без смях,без надежда.Защо ми е да съм сама сред вас?!"
А беше 1ви април,така и никой не и каза...

из дневниците на един луд

Ето часът е 10:10pm и аз съм на компа,мисля си колко жалко е всичко,да си в състояние на безсилие и да няма на кой да кажеш,а всички "уж са ти приятели" а някак си бягат от теб...и ето отново -сам- ти се чудиш какво да правиш?!
хах(сега се усмихвам) мисля си колко емо-вски изглежда цялата тази ситуация!един неразбран човек(според него си),който сякаш е сам-самичък на цялата планета земя и няма кой да го подкрепи.....пфу
тва не съм аз,аз бях щастлива някога,можех да се усмихвам....кого ли залъгвам,правейки преглед на краткия си живот разбирам че единствения приятел който съм имала съм била сама на себе си(колко шизофренично прозвуча)
изключително много се радвам на хора които са позитивни,защото и аз тайничко се стремя към тяхното щастие,и сякаш от срам не си го признавам...завиждам,но благородно...животите им изглеждат толкова прости,съзнанията им са толкова необременени...
само аз ли го виждам така,заблуждавам ли се,или в безкрайно дългото си нещастие виждам всичко наоколо безумно щастливо,някак приповдигнато,дори нереално...и сякаш аз "горката","изстрадалата" един вид "наказана" не мога да получа това щастие...
къде се крие истината всъщност?сами ли си вредим,или другите ни задушават...
при мен е и двете.....
1•заблуждавам се жестоко(понякога), че само на мен не ми е идеално
2•задушават ме хората които ми пречат да се усмихна,сякаш правя нещо нередно и срамно...
задушават ме родителите ми които ми мислят само доброто,и донякъде ми налагат граници и не ми позволяват да живея...исками се да пътувам,да мога да отида по всяко време където и да било(в BG) в такива моменти ми се ще да бяха хипита :) хах,щеше да е прекрасно...родители без граници,с голямо доверие(което мисля заслужавам)
иска ми се и човека който така жестоко ми взе сърцето :D да беше до мен...но може би така е най-добре!живеем в свои светове и никога не ще разберем един друг...
душата на човек е толкова жива...
страда,радва се,жадува!
толкова човешко,щеше да е по-добре да сме роботи,прости ламаринки without feelings...
-колко е часа? -6:30 Маги!Слънцето току що изгря! -всичко залезе според мен,дойде края на началото!*

разбрах,че няма смисъл да чакаш някого, да се тръшкаш и ревеш за него, а той да си няма и най-малка представа за това..........
писмо до теб!
fuck you че ме забрави
fuck you че не разбираш обичта ми
fuck you че примирено гледаш ме
fuck you за това че се правиш на велик
fuck you разбивач на мечти
fuck you грабителю на сънища
fuck you че не ти пука дали ми пука
fuck you че аз не съм вече в живота ти,а ти си още в моя
fuck you i love you, but this is the end from me to you

не мисли,че сърцето ми е от стомана,аз просто вече не изпитвам болка..

So damn SHiT!
ето днес си пийвахме биричка на КЕЯ(вечер е,и морето е неземно спокойно,звездите може и да не се виждаха,но погледа към небето не гаснеше, хотелите бяха угаснали,нямаше я лятната шумотевица,но вперили поглед виждахме всеки един преминаващ турист...), припомняхме си изминалото лято, изпълнено с много весели моменти! за момчетата,които ни оставиха....за момичета с които си праихме бензин и як купон, въобще за цялата компания с коита си пафкахме,пийвахме и радвахме на живота само както ние си знаем!...с теб приятелко истински се смяхме през сълзи,и през сълзи истински се смеехме!* изживявахме на ново онези весели моменти, които може би ще помним за винаги, а може би дори и не искаме да забравяме, защото точно те ни карат да се чувстваме истински и не напразно изживели дните :) ...надеждата в мене не умира, и вярвам че пак ще дойде време, в което ще правим това което истински ни радва...да живеем!

от доста време не съм писала...чудя се за какво да пиша сега...
ами ще ви зарибявам с тъпня, после може и да ми дойде някое по велика мисъл. :D
слушам Lacuna Coil - Within me и ми става някакво меланхолично, навънка времето е студено точно както аз го обичам...дърветата самотно се полюшват от студения вятър. мисля си какъв късмет има човек да е на топло,облечен,нахранен и всички нужди са му задоволени и пак не е доволен! защо човешкото същество никога не е доволно? ето че е есен любимия ми сезон, а защо така ми липсва лятото, защо изпитвам неутолим глад за промяна? така жадувана промяна...къде е?
самота,тъга,обърканост,безразличие,меланхолия,пропадощо в черна бездна съзнание?!
къде отиде светлината от красотата на живота? трябва ли пак да се погребваме в себе си за да успокоим болката?

* * *

Времето е прекрасно...студено,мрачно,навяващо тъга... след вчерашния ден още повече се пречупва всичко на което се държиш, всички чувства завърнали се с топовна сила те удрят право в сърцето и искаш да крещиш, да се мяташ като риба на сухо.... още по трудно е да не можеш да разбереш какво иска да каже човека който обичаш,намиращ се на ..километри разстояние от теб! краката ти искат да поемат на път, за да спасят една душа, едно страдащо сърце... но не знаеш вече на кой са подарени... дали още имаш ключа за тях, както те имат за теб?!.........обичам те.........да обичаш,най-прекрасното чувство, но и най-отровното, твърде късно аз вече съм отровена, и сега сърцето гърчи се в агония... сълзите в очите блестят като две звезди в мрака, и напомнят на онези топли вечери в които бяхме аз и ти, на плажа гледащи звезди... не мога да пиша повече...

What the hell am I doing here?I dont belong here!

чувствали ли сте се така, сякаш не принадлежите към тази планета, цивилизация? сякаш вървейки по улиците, хората ви гледат сякаш сте някви откачалки или извънземни? чувствате ли се "But Im a creep, Im a weirdo" както е изпято в песента? чувствате ли се така сякаш никой не ви разбира? лично аз доста често съм се чувствала така, въпреки че на външен вид не изглеждам много по различно от обикновен човек... доста често съм имала сблъсък на мнения в училище( е къде другаде ако не там, децата са най-жестоки в този си период) съучениците са ме гледали странно като са разбирали каква музика слушам, но никога не съм навеждала глава, да такава съм...не го отричам пред себе си,защо да го отричам и пред другите? по същия начин се държа и за факта че не съм изцяло българка, да наполовина съм и русначе...не съм била в Русия през съзнателния си живот, но съм толкова горда с факта че съм русначе толкова колкото съм и българче...от тук мисълта ми прескочи на друга тема!да уточня не се гордея с държавата ми! а с историята която лежи на територията на Р.България, с природата, морето, културата( не етикета, щото никога не сме имали такъв, все пак "народа на Бай Ганьо" сме хах), традициите и т.н. ... винаги съм била силна личност, но продължавам да не намирам разбиране, в моя клас винаги съм била със странното мнение, мислене и виждане, да не кажа даже и грешно, защото разбираш ли стадото се води по падаря и ако има една черна овца дето не иска да върви с останалите, тя веднага бива отделяна настрана. да ви кажа и по-хубаво! предпочитам сама сред другите, отколкото една от другите или една като всички други! интересното което е, че не съм само аз! и получава се едно малко общество от неразбрани хора, и въпреки това пак не можем да се подкрепяме! човешкия индивид е голям индивидуалист хаха whatever! пак много се отплеснах! та въпроса ми беше: какво по дяволите правя тук? понякога ми се иска да не бях се раждала защото живота на тази земя е скапан, но продължавам да го живея и да се опитвам да си го направлявам! въпреки че е трудно! но много източни учения казват, че живота не трябва да е лесен...скоро( скоро, скоро преди няколко месеца :D ) четох една книга, забравих и името( срам ме е за което) та в нея новородените деца в Тибет биват потапяни в ледените води на най-високата река, и ако детето оживее то, то е годно за трудностите които живота ще му предостави! също така богатите деца биват третирани като бедни, защото пораснат ли ще имат всичко, а бедните деца като богати, защото като пораснат няма да имат тези възможности които имат богатите и т.н. от толкова писане си изгубих нишката, за това прекъсвам хах.......

Creep

тъй като със своята необяснима тъга за другите хора, по някакъв начин винаги успявам да ги зарибя по моята музика,аватари,настроения и т.н. (не умишлено разбира се :) ) темата е Creep,песента, която слушам вече трети ден... When you were here before - беше много хубаво, живота имаше по ярки цветове, и сякаш всичко бе по красиво и по-приветливо за нас...Couldn't look you in the eye - така си беше, чувствах се като малко дете, и бузите зачервявах само от факта че ни се срещаха погледите...You're just like an angel - паднал от небето да ми покаже какво е да обичаш...Your skin makes me cry - всяко докосване беше въпрос: реален ли си?, и отговора беше да...You float like a feather - мдаа, в песента е в преносен смисъл, ама ти наистина си беше като перце хах...In a beautiful world - света с теб наистина беше красив, а сега е някак си по сив и неприветлив...And I wish I was special - както ти бе за мен...You're so fuckin special - за мен винаги ще си...But Im a creep,Im a weirdo.What the hell am I doing here?I dont belong here. - това е начина по който ме караш да се чувствам... До тук за него...интересното е че една песен я разглеждам от няколко ъгъла....I don't care if it hurts - толкова пъти са ме наранявали, различни хора дали ще е приятели или някой друг, че даже вече болката е някак си тъпа а не както първите пъти...I want to have control - над живота си, над емоциите си, над себе си...I want a perfect body - че кой не иска, само без да се стига до крайности...I want a perfect soul - някога, някъде имах, когато бях дете, но сега живота опорочава душите ни...I want you to notice - е тук вече съм прецакана, щото хората са много по заинтересовани от собствените си грижи и няма как някой да види какво ми е хах... еми тва е по тая тема...хах

фуцк хахаха

седя си на компютъра, до мен има филийка с лютеница и една лъжица на нея, и вместо да изям тази филийка аз я гледам, от очите ми се стичат сълзи а глада в стомаха ми изчезна безследно, но на края от инат ще изям филийката, няма да профукам хляба и лютеницата...ще попитате какъв е целия смисъл на тоя пост?еми смисъла се крие в това, че понякога човек се пречупва, срутва се като одарено стъкло насред пустиня от мъка... видяла съм малко,видяла съм много, видяла съм лесно,видяла съм трудно, видяла съм щастие,видяла съм и мъка, видяла съм любов,видяла съм и страдание и болка от раздяла, видяла съм приятели,видяла съм и предатели?...и пак ще попитате какво ни приказва това момиче....ами аз не съм ви бутнала в ръцете този блог,сами си преценихте какви bullshit ще четете тук! не съм последователна в мислите си,използвам блога като сламка за удавник,това ми е кошчето за душевни отпадъци...единственото спасение за обърканите ми мисли...тези от вас които продължат да ми четат постовете,предупредени сте че обичам да пиша за себе си,за моите АЗ-ове,e ще има и пъти в които ще пиша и за обикалящото ме, ама има време ;)

време беше...

...да ме посети майката муза...това ми е първия пост в този блог, другите са копнати от друг мой блог. от няколко дена ме е налегнала меланхолията за това ще ви зарибявам малко с депресарски истории... седя си удобно на неудобния ми стол(много ми е яко) единия телефон пак настойчиво ми напомня че батерията му пада, ама разбираш ли няма да го заредя щото зарядното ми е преебано и се мъча 100 часа над него докато получа желания ефект. слушам си спокойно Radiohead - Creep и си мисля за това, което сънувах...да,трудничко си е да забравиш някого, още повече ако си го обичал...ама кой го ебе какво вълнува съзнанието и душата ми, по-важно е още колко дълго ще живеем аджаба? щото тея учени твърдо са решили да ни ебат мамата... не стига че си се сдухвам от моите си глупости, ами ся се сдухах и от тая тъпня покрай този проект, чието дълго име така и не положих труда да запомня. е за тва реших повече НОВИНИ да не гледам...ем така си е, пускаш ги НОВИНАРИТЕ и те ти казват : водата поскъпна; тока също; не се притеснявайте и тази година ще спите на студено,топлофикация пак ще се гаврят с вас, да и хляба,олиото,кашкавала също влязаха в надпревара с високи цени... еби му мамата и държава и новини вече не новинари ами ДЕПРЕСАРИ ще им викам, щото само депресират средностатистическия и под средно. гражданин!
навън отново настъпва есен, дори и листата по дърветата пожълтяват, красота....

бездна

всичко е някак безнадеждно загубено, потънало в прах от самота...и сякаш не е достатъчно, че сам се измъчваш ами и останалите спомагат за това волно или не...в съзнанието ти препускат хиляди объркани мисли, коя от коя по-безсмислена, главата ти ще се пръсне...сълзите напират отчаяно да потекат, но инатливо отказваш да се поддадеш на емоции...задаваш си въпрос след въпрос, с всеки следващ отговорите все по-измъчено се показват по безкрайната пътека на Живота...обърканост,самота,тъга,безнадеждност?!отрупват душата и съзнанието ти?...всеки миг ти се струва безкрайна агония, искаш да сложиш край като изкрещиш, но знаеш че няма смисъл, защото никой не ще те чуе! искаш да затръшкаш тялото си в истерия, но какво ще постигнеш? всеки предмет пред погледа ти е заплашен да пострада, но отместваш поглед и се съсредоточаваш в нищото, гледаш празно и дишаш ускорено сякаш си бягал цял живот...успокояваш се, пускаш си нещо, дори не го слушаш, просто колкото да е там и да се отвличаш малко по-малко от различните мисли които препускат в главата ти...

има ли приятелство?

има ли приятелство? въпроса който винаги ще ме вълнува!? защо сме най-много наранявани от хората, които наричаме свои приятели? защо даваме всичко за тях, а пак се чувстваме сами? нали уж приятелите са тези с които живота ти трябва да изглежда по-поносим, по-красив, по-разнообразен и щастлив?! къде се крие грешката, в другите или в нас самите? какво ни пречи да проумеем къде се крие истината? или тя е до толкова скрита че цял живот не ще ни стигне за разкриването й?
подадох ти ръка защото те обичам, държа на теб! забрави ли онези слънчеви дни, когато деца бяхме аз и ти!?с ожулените колене, развлечените дрехи, бягахме за ръце! криехме се от опасни дракони, спасявахме принцеси, сражавахме се храбро! приказка безкрай беше живота ни тогава, прекъсвана от вика на майките ни за поредното прибиране в къщи, а на сутринта пак потъвахме в магията на детските мечти :) в света на цветна магия живяхме!
дойде ден и втори,сега в сивота тъне всичко. депресии,самота гонят ни от всички страни? а не може ли да бъдем безкрай щастливи напук на всичко и всички! да се радваме на живота в пълната му красота и цвят! :)
ето училищния звънец ще ни извика за последно в училището старо,където спомени щастливо крещят в съзнанието ни, като звънлив детски смях :) и край, напускаме училище, поемаме по пътя си, влизаме в сивата вихрушка наречена Живот : / , но живота сами си чертаем, и зависи единствено от нас какъв ще бъде той :)
не посвещавам на никой написаното, просто седнах да пиша по темата, и аз не знам защо :)

Ае нещо такова, ама не знам точно какво?!

вчера(04.05.2008) един човек(1) каза на друг човек(2) : "ае човек ти...." , а човек(2) каза : "аз не съм човек, аз съм животноо, всички сме животни". и така е мама му стара, напиваме се казваме "мане как са натрясках кат животноо", "наядох се като животно", "гладен съм като животно", "баси и животното си" и т.н. Тва ли е фактически тъжната истина, до там ли стигнахме че да не сме хора ами животни, тогава не заслужаваме да се наричаме ЧОВЕЦИ, превърнали сме се в ходещи на два крака животни - без чувства, без нужди от друго същество. единственото което ни трябва е : храна,вода,подслон и задоволяване на сексуалния нагон!
къде отидоха личностите, стойностните хора, борещите се за някаква кауза?!къде отиде любовта и състраданието, къде са добротата милосърдието? може ли да сме толкова безчувствени към самите себе си?
вчера човек(1) се беше напил до невъзможност на контролиране на крака, ръце, глава, очи, съзнание...аз бях до него 4 часа може и повече не знам, неотлъчно. притеснявах се за него, държах го, успокоявах го, успокоявах и помагах на човек(3) а хората или може би животните стояха и гледаха като лешояди на умиращо добиче, предлагаха лицемерно помощ, но всъщност искаха да гледат още от цирка който се разиграваше! доставяше им някакво извратено удоволствие да наблюдават как друг се мъчи...
на къде отива този свят? на къде е тръгнала цивилизацията? какво изобщо си въобразяваме че ще постигнем за в бъдеще? заслужаваме ли даденото от предците ни?
голяма кочина това ще е света! цивилизацията ще се раздели на стада и глутници и ще си "пасем" кротко от "лайната" които оставихме след себе си! интересното е че нищо не си въобразяваме, просто сме си вдигнали носа прекалено високо и не виждаме шибаната реалност в пълната и колоритност, и не ни ебе кво ще стане утре или след 5,10,20 години... незаслужено лакомеем над завещаното ни от човеците на изминали епохи, радваме се на вече готовото и не ни интересува как, защо и кога?!
истината-реалността са дълбоко болезнени, но се надявам да има повече хора които да я виждат, да не си затварят очите за нея!