Може би това съм аз?

Когато си сам, сякаш всичко е по-спокойно...
Черупката,която си изграждаш сякаш може да те спаси от всичко,дори понякога от самия теб...
В моменти като този се питам имам ли нужда от някой?
Когато чувствам,че нямат нужда от мен,предпочитам да се оттегля в моя свят...свят в който всичко зависи само от мен.
Музиката,рисунките ми,писането ми...всичко това толкова много пъти ме спасява от някакво по-дълбоко заравяне в мен самата...
Искам да махна с ръка и да сложа край на всичко това което ме заобикаля...
Sometimes i wish да започна всичко на чисто.Далеч от всичко познато.Иска ми се да дам воля на другата си страна...добрата ми страна...омръзна ми да бъда "лошата","not that cool"
Омръзна ми от предразсъдъците на другите...всяка моя постъпка да бъде съдена,всеки път когато за малко бъда себе си....да реагират "ъ-ъ тая к'во праи?","к'ва е тая странна музика дет слуша","защо е толкова странна"....да!аз не се вписвам в живота ви,и вие не се вписвате в моя...и всичко би било много по-лесно ако ви нямаше.......
Толкова много болка трупана в душата ми?Но всъщност това истинска болка ли е?в това измерение?в това време?ние страдаме ли?или дълбокото ни внушение ни докарва до лудост?
Искаше ми се някой да ме разбере наистина..
Но не и в нашето време...едва ли...не мисля че би се намерил някой,който да ме разбере истински....пък и хората сме твърде различни,ограничени,затворени в собствените си животи.
Каква интересна мисъл ми мина през главата...хах
Докато някой ми прочете постовете,може би аз няма да съм жива?!
Ще съм остаряла бабичка,умряла с чаша Ягодово дайкири на някой красив плаж,видяла всичко красиво и съответно всичко грозно в живота.Изпитала радостта от постигнати мечти,преживяла болка,тъга,щастие а може би дори и истинска любов(с риск да прозвуча като всеки втори teenager).
Истината е,че дори и сега продължавам и да се надявам на истинското и пълнo щастие!
Вярвам,че един ден ще получа пълно удовлетворение от живота...и от себе си.
До тогава,винаги ще намирам спасение зад компютъра в писане на постове,зад химикала в поредната драсканица,зад телефона/фотоапарата в правенето на снимки,зад писането на проза,зад музиката спасявала ме не веднъж,зад пеенето....Застанала пред слънцето и морето,вдишала промяната...с надежда за едно по-добро бъдеще...