Яко е да вървиш по коридорите намръщен и да плашиш по този начин другите.Ако не те знаят кой си,поне да се респектират!Пози и пози и пози навсякъде,до шията в лайна!
Лошо ми е вече да ходя на подиума всеки ден,говоря за даскало ако не се e разбрало.
Писна ми от натруфените като коледни елхички-несебърски фръцли.
До гуша ми дойде от грозните им парцалки.
От това кви гаджета имали.
В коя дискотека се натряскали до припадък.
До там ли стигнахме драги читаааааааатели(имитирам бай Вучко)
До там че да се гъзим яко.
До там че да се продаваме за кутия цигари,нов телефон,парцалки и др.
Къде ни е личността,морала,ценностите?
Къде са младежите които се бунтуват срещу несгодите в държавата.
До толкова ли ни е стегнат хомота,че не можем да роптаем?
Да!И след 100 години пак сме роби,но този път на държавата,обшеството!
И хората примирени като овцички продължават да си движат на стадо.
Иначе мърморим за цените на тока,водата,храната,горивото,заплатите!
Ех,мааму стара,няма седнем и да направим нещо!
Само ще беекаме и пасем от лайната дето си ги серем!
Красив кръговрат на живота!
"Ем тай ше е.
Няма се опраим и тва е положението!"
Е няма се ДАМ пък,ще викам,ще драскам,ще хапя и ритам!
Ама няма да остана на същото дередже!
Ако има хора като мен,нека застанем рамо до рамо и да извикаме това което ни мъчи!
четвъртък, 27 ноември 2008 г.
сряда, 26 ноември 2008 г.
Може би това съм аз?
Когато си сам, сякаш всичко е по-спокойно...
Черупката,която си изграждаш сякаш може да те спаси от всичко,дори понякога от самия теб...
В моменти като този се питам имам ли нужда от някой?
Когато чувствам,че нямат нужда от мен,предпочитам да се оттегля в моя свят...свят в който всичко зависи само от мен.
Музиката,рисунките ми,писането ми...всичко това толкова много пъти ме спасява от някакво по-дълбоко заравяне в мен самата...
Искам да махна с ръка и да сложа край на всичко това което ме заобикаля...
Sometimes i wish да започна всичко на чисто.Далеч от всичко познато.Иска ми се да дам воля на другата си страна...добрата ми страна...омръзна ми да бъда "лошата","not that cool"
Омръзна ми от предразсъдъците на другите...всяка моя постъпка да бъде съдена,всеки път когато за малко бъда себе си....да реагират "ъ-ъ тая к'во праи?","к'ва е тая странна музика дет слуша","защо е толкова странна"....да!аз не се вписвам в живота ви,и вие не се вписвате в моя...и всичко би било много по-лесно ако ви нямаше.......
Толкова много болка трупана в душата ми?Но всъщност това истинска болка ли е?в това измерение?в това време?ние страдаме ли?или дълбокото ни внушение ни докарва до лудост?
Искаше ми се някой да ме разбере наистина..
Но не и в нашето време...едва ли...не мисля че би се намерил някой,който да ме разбере истински....пък и хората сме твърде различни,ограничени,затворени в собствените си животи.
Каква интересна мисъл ми мина през главата...хах
Докато някой ми прочете постовете,може би аз няма да съм жива?!
Ще съм остаряла бабичка,умряла с чаша Ягодово дайкири на някой красив плаж,видяла всичко красиво и съответно всичко грозно в живота.Изпитала радостта от постигнати мечти,преживяла болка,тъга,щастие а може би дори и истинска любов(с риск да прозвуча като всеки втори teenager).
Истината е,че дори и сега продължавам и да се надявам на истинското и пълнo щастие!
Вярвам,че един ден ще получа пълно удовлетворение от живота...и от себе си.
До тогава,винаги ще намирам спасение зад компютъра в писане на постове,зад химикала в поредната драсканица,зад телефона/фотоапарата в правенето на снимки,зад писането на проза,зад музиката спасявала ме не веднъж,зад пеенето....Застанала пред слънцето и морето,вдишала промяната...с надежда за едно по-добро бъдеще...
Черупката,която си изграждаш сякаш може да те спаси от всичко,дори понякога от самия теб...
В моменти като този се питам имам ли нужда от някой?
Когато чувствам,че нямат нужда от мен,предпочитам да се оттегля в моя свят...свят в който всичко зависи само от мен.
Музиката,рисунките ми,писането ми...всичко това толкова много пъти ме спасява от някакво по-дълбоко заравяне в мен самата...
Искам да махна с ръка и да сложа край на всичко това което ме заобикаля...
Sometimes i wish да започна всичко на чисто.Далеч от всичко познато.Иска ми се да дам воля на другата си страна...добрата ми страна...омръзна ми да бъда "лошата","not that cool"
Омръзна ми от предразсъдъците на другите...всяка моя постъпка да бъде съдена,всеки път когато за малко бъда себе си....да реагират "ъ-ъ тая к'во праи?","к'ва е тая странна музика дет слуша","защо е толкова странна"....да!аз не се вписвам в живота ви,и вие не се вписвате в моя...и всичко би било много по-лесно ако ви нямаше.......
Толкова много болка трупана в душата ми?Но всъщност това истинска болка ли е?в това измерение?в това време?ние страдаме ли?или дълбокото ни внушение ни докарва до лудост?
Искаше ми се някой да ме разбере наистина..
Но не и в нашето време...едва ли...не мисля че би се намерил някой,който да ме разбере истински....пък и хората сме твърде различни,ограничени,затворени в собствените си животи.
Каква интересна мисъл ми мина през главата...хах
Докато някой ми прочете постовете,може би аз няма да съм жива?!
Ще съм остаряла бабичка,умряла с чаша Ягодово дайкири на някой красив плаж,видяла всичко красиво и съответно всичко грозно в живота.Изпитала радостта от постигнати мечти,преживяла болка,тъга,щастие а може би дори и истинска любов(с риск да прозвуча като всеки втори teenager).
Истината е,че дори и сега продължавам и да се надявам на истинското и пълнo щастие!
Вярвам,че един ден ще получа пълно удовлетворение от живота...и от себе си.
До тогава,винаги ще намирам спасение зад компютъра в писане на постове,зад химикала в поредната драсканица,зад телефона/фотоапарата в правенето на снимки,зад писането на проза,зад музиката спасявала ме не веднъж,зад пеенето....Застанала пред слънцето и морето,вдишала промяната...с надежда за едно по-добро бъдеще...
неделя, 23 ноември 2008 г.
Когато живота ти тръшне вратата пред лицето
Всичко е прекрасно,всичко е красиво,приятелите ми са до мен,любовта на живота ми е до мен,обичам родителите си :) Слънцето грее, цветята разцъфват,небето е безоблачно,хората са дружелюбни....
Сън...сънувам...сънища...
Събуждам се....
Нещо не е наред какво става?
Закусвам,обличам се и излизам...усмихната вървя към даскало....Какво става?Защо всички са намръщени?
Приятели?Защо ми обръщате гръб,говорете ми?!
...Истерия,самота,болка!...
Мило,обичам те.....не ме ли обичаш вече?защо!какво стана,къде сгреших?!
Болка,неописуема болка...там в гърдите....сърцето разкъсано на две...
Улица.Стари есенни листа.Автобус.Пътека.Врата.Дом.Семейство...
Мамо,тате!Така ми липсвахте днес,толкова беше трудно!-Живота не винаги е Розов!Свиквай сама да се справяш!
Но аз не мога сама,помогнете ми!
Мълчание.Студ.Самота.
Прозорец.Надвиснала над него в нощта....Писък.Туп.Сняг.Кръв.
Живота напусна уморените крила....
Плач.Мъка.Тъга.Отиде си една невинна душа.Опело.Ковчег.Поп.Опечалени.
Тя лежи там бездиханна,и някак тъжно-весело бе лицето й.Последни слова отронели бледите устни "Отивам си сега,не за себе си,а за вас,живота напразно живян,без любов,без смях,без надежда.Защо ми е да съм сама сред вас?!"
А беше 1ви април,така и никой не и каза...
Сън...сънувам...сънища...
Събуждам се....
Нещо не е наред какво става?
Закусвам,обличам се и излизам...усмихната вървя към даскало....Какво става?Защо всички са намръщени?
Приятели?Защо ми обръщате гръб,говорете ми?!
...Истерия,самота,болка!...
Мило,обичам те.....не ме ли обичаш вече?защо!какво стана,къде сгреших?!
Болка,неописуема болка...там в гърдите....сърцето разкъсано на две...
Улица.Стари есенни листа.Автобус.Пътека.Врата.Дом.Семейство...
Мамо,тате!Така ми липсвахте днес,толкова беше трудно!-Живота не винаги е Розов!Свиквай сама да се справяш!
Но аз не мога сама,помогнете ми!
Мълчание.Студ.Самота.
Прозорец.Надвиснала над него в нощта....Писък.Туп.Сняг.Кръв.
Живота напусна уморените крила....
Плач.Мъка.Тъга.Отиде си една невинна душа.Опело.Ковчег.Поп.Опечалени.
Тя лежи там бездиханна,и някак тъжно-весело бе лицето й.Последни слова отронели бледите устни "Отивам си сега,не за себе си,а за вас,живота напразно живян,без любов,без смях,без надежда.Защо ми е да съм сама сред вас?!"
А беше 1ви април,така и никой не и каза...
понеделник, 17 ноември 2008 г.
из дневниците на един луд
Ето часът е 10:10pm и аз съм на компа,мисля си колко жалко е всичко,да си в състояние на безсилие и да няма на кой да кажеш,а всички "уж са ти приятели" а някак си бягат от теб...и ето отново -сам- ти се чудиш какво да правиш?!
хах(сега се усмихвам) мисля си колко емо-вски изглежда цялата тази ситуация!един неразбран човек(според него си),който сякаш е сам-самичък на цялата планета земя и няма кой да го подкрепи.....пфу
тва не съм аз,аз бях щастлива някога,можех да се усмихвам....кого ли залъгвам,правейки преглед на краткия си живот разбирам че единствения приятел който съм имала съм била сама на себе си(колко шизофренично прозвуча)
изключително много се радвам на хора които са позитивни,защото и аз тайничко се стремя към тяхното щастие,и сякаш от срам не си го признавам...завиждам,но благородно...животите им изглеждат толкова прости,съзнанията им са толкова необременени...
само аз ли го виждам така,заблуждавам ли се,или в безкрайно дългото си нещастие виждам всичко наоколо безумно щастливо,някак приповдигнато,дори нереално...и сякаш аз "горката","изстрадалата" един вид "наказана" не мога да получа това щастие...
къде се крие истината всъщност?сами ли си вредим,или другите ни задушават...
при мен е и двете.....
1•заблуждавам се жестоко(понякога), че само на мен не ми е идеално
2•задушават ме хората които ми пречат да се усмихна,сякаш правя нещо нередно и срамно...
задушават ме родителите ми които ми мислят само доброто,и донякъде ми налагат граници и не ми позволяват да живея...исками се да пътувам,да мога да отида по всяко време където и да било(в BG) в такива моменти ми се ще да бяха хипита :) хах,щеше да е прекрасно...родители без граници,с голямо доверие(което мисля заслужавам)
иска ми се и човека който така жестоко ми взе сърцето :D да беше до мен...но може би така е най-добре!живеем в свои светове и никога не ще разберем един друг...
душата на човек е толкова жива...
страда,радва се,жадува!
толкова човешко,щеше да е по-добре да сме роботи,прости ламаринки without feelings...
-колко е часа? -6:30 Маги!Слънцето току що изгря! -всичко залезе според мен,дойде края на началото!*
хах(сега се усмихвам) мисля си колко емо-вски изглежда цялата тази ситуация!един неразбран човек(според него си),който сякаш е сам-самичък на цялата планета земя и няма кой да го подкрепи.....пфу
тва не съм аз,аз бях щастлива някога,можех да се усмихвам....кого ли залъгвам,правейки преглед на краткия си живот разбирам че единствения приятел който съм имала съм била сама на себе си(колко шизофренично прозвуча)
изключително много се радвам на хора които са позитивни,защото и аз тайничко се стремя към тяхното щастие,и сякаш от срам не си го признавам...завиждам,но благородно...животите им изглеждат толкова прости,съзнанията им са толкова необременени...
само аз ли го виждам така,заблуждавам ли се,или в безкрайно дългото си нещастие виждам всичко наоколо безумно щастливо,някак приповдигнато,дори нереално...и сякаш аз "горката","изстрадалата" един вид "наказана" не мога да получа това щастие...
къде се крие истината всъщност?сами ли си вредим,или другите ни задушават...
при мен е и двете.....
1•заблуждавам се жестоко(понякога), че само на мен не ми е идеално
2•задушават ме хората които ми пречат да се усмихна,сякаш правя нещо нередно и срамно...
задушават ме родителите ми които ми мислят само доброто,и донякъде ми налагат граници и не ми позволяват да живея...исками се да пътувам,да мога да отида по всяко време където и да било(в BG) в такива моменти ми се ще да бяха хипита :) хах,щеше да е прекрасно...родители без граници,с голямо доверие(което мисля заслужавам)
иска ми се и човека който така жестоко ми взе сърцето :D да беше до мен...но може би така е най-добре!живеем в свои светове и никога не ще разберем един друг...
душата на човек е толкова жива...
страда,радва се,жадува!
толкова човешко,щеше да е по-добре да сме роботи,прости ламаринки without feelings...
-колко е часа? -6:30 Маги!Слънцето току що изгря! -всичко залезе според мен,дойде края на началото!*
четвъртък, 6 ноември 2008 г.
разбрах,че няма смисъл да чакаш някого, да се тръшкаш и ревеш за него, а той да си няма и най-малка представа за това..........
писмо до теб!
fuck you че ме забрави
fuck you че не разбираш обичта ми
fuck you че примирено гледаш ме
fuck you за това че се правиш на велик
fuck you разбивач на мечти
fuck you грабителю на сънища
fuck you че не ти пука дали ми пука
fuck you че аз не съм вече в живота ти,а ти си още в моя
fuck you i love you, but this is the end from me to you
не мисли,че сърцето ми е от стомана,аз просто вече не изпитвам болка..
писмо до теб!
fuck you че ме забрави
fuck you че не разбираш обичта ми
fuck you че примирено гледаш ме
fuck you за това че се правиш на велик
fuck you разбивач на мечти
fuck you грабителю на сънища
fuck you че не ти пука дали ми пука
fuck you че аз не съм вече в живота ти,а ти си още в моя
fuck you i love you, but this is the end from me to you
не мисли,че сърцето ми е от стомана,аз просто вече не изпитвам болка..
So damn SHiT!
ето днес си пийвахме биричка на КЕЯ(вечер е,и морето е неземно спокойно,звездите може и да не се виждаха,но погледа към небето не гаснеше, хотелите бяха угаснали,нямаше я лятната шумотевица,но вперили поглед виждахме всеки един преминаващ турист...), припомняхме си изминалото лято, изпълнено с много весели моменти! за момчетата,които ни оставиха....за момичета с които си праихме бензин и як купон, въобще за цялата компания с коита си пафкахме,пийвахме и радвахме на живота само както ние си знаем!...с теб приятелко истински се смяхме през сълзи,и през сълзи истински се смеехме!* изживявахме на ново онези весели моменти, които може би ще помним за винаги, а може би дори и не искаме да забравяме, защото точно те ни карат да се чувстваме истински и не напразно изживели дните :) ...надеждата в мене не умира, и вярвам че пак ще дойде време, в което ще правим това което истински ни радва...да живеем!
ето днес си пийвахме биричка на КЕЯ(вечер е,и морето е неземно спокойно,звездите може и да не се виждаха,но погледа към небето не гаснеше, хотелите бяха угаснали,нямаше я лятната шумотевица,но вперили поглед виждахме всеки един преминаващ турист...), припомняхме си изминалото лято, изпълнено с много весели моменти! за момчетата,които ни оставиха....за момичета с които си праихме бензин и як купон, въобще за цялата компания с коита си пафкахме,пийвахме и радвахме на живота само както ние си знаем!...с теб приятелко истински се смяхме през сълзи,и през сълзи истински се смеехме!* изживявахме на ново онези весели моменти, които може би ще помним за винаги, а може би дори и не искаме да забравяме, защото точно те ни карат да се чувстваме истински и не напразно изживели дните :) ...надеждата в мене не умира, и вярвам че пак ще дойде време, в което ще правим това което истински ни радва...да живеем!
Абонамент за:
Публикации (Atom)
