Да обичаш не значи само да казваш, а да показваш!

Любовта, понасяща на крилете си, нас бедните по душа хора. Обогатява ни с нейното прекрасно чувство, но и ни пречупва. Падаме от високо, неосъзнали реалността на случващото се. Претърпели емоционално поражение, продължаваме да крачим все напред. Каква е целта ни всъщност? Никой не знае с точност какво иска от живота и от себе си! Следователно не можем да знаем какво искаме от другите! Какво се случва с нас? С каква цел е цялото това пътеществие към самите себе си? Претърпяването на цялата тази метаморфоза струва ли си, ако до нас не е човека когото обичаме?! Заслужава ли си да работим толкова дълго и усилено над себе си, ако човека когото обичаме се отдалечава от нас и ние го губим, на негово място без съмнение ще има друг? Но истински ли ще обичаме него, когато сме осъзнали, че истинската любов ни е напуснала при нашето прераждане.
Истината е че ставаме непознати с любовта, изгубваме всякакво желание за социален контакт, затваряме се вътре в себе си, любовта към живота някак си умира. А най-лошото е че ставаме непознати с любимия човек. Раздялата е болезнена, но още по-болезнено е когато няма такава. Когато дори не си успял да кажеш сбогом, но знаеш че всеки трябва да продължи по пътя си.
В тези моменти на безкрайни размишления над случващото се, спомените които лъхат от снимките, музиката, местата които са свързани с любовта ти, те, повалят те.
Така до болка известната мисъл "Загубиш ли нещо, чак тогава осъзнаваш колко си го обичал" те преследва докато не изцеди от теб и последната капка вина за това което си причинил. Дори когато изкупиш вината си не можеш да бъдеш щастлив. Сякаш всичко губи цвета си, мириса си, вкуса си, красотата си...
Усещаш как се превръщаш в един самотен човечец без цел, посока, желания, мечти.
А любовта ти, тя ли? Тя вече е продължила отдавна живота си. Безкрайно непознато за теб същество.
Съдбата веднъж ни се усмихва, направи ли го веднъж трябва здраво да хванем шанса си!
Защото иначе ставаме малки самотни, пропиляли късмета си човечета. Които се озлобяват към себе си, света, хората, въобще всичко което ни заобикаля. Така опропастяваме себе си и живота си.
А даде ли ни се втори шанс, не бива да изпитваме колебание, а с усмивка да прегърнем човека когото обичаме!
Посветено на Р.И.К.