в самотен свят живеем

кръстосвайки улици от мисли, спомени и чувства реших да се спра тук...
от известно време насам съм изпаднала в една дупка наречена живот.
ето че завърших училище, ето че съм студентка...
не би ли трябвало живота да придобие една по съвършена форма?
не би ли трябвало точно сега да живея и да се радвам?
това че след 12 години в моя живот настъпват пак промени, които са били някога отдавна, ме подтиска, задушава и затваря в себе си...
искам да съм силна и мога, но факта че никой не се интересува от моето душевно състояние, че пак се повтаря целия кръговрат с едната разлика че вече съм голяма и разбирам нещата много по-зряло, осъзнавам че винаги съм била спасителна сламка за една душа и съм била на второ място за тази душа...предпочитам да ме бият, влачат...но да чувам думи, които по смисъл са съвсем нормални за другия човек, а аз разбирайки тяхното значение, откривам скритата истина в тях!
иска ми се да не бях се раждала никога
иска ми се да не бях спомен
иска ми се да не бях тяло
иска ми се да бях полъх
иска ми се да бях животно или птица
иска ми се да можех да съм космос
иска ми се да не обичам
иска ми се да не ме боли
искам да изчезна
не казвам всички тези неща, защото съм някакъв депресар или емо
не! аз съм нормален човек с развалина за душа
живота който съм изживяла ми е напълно достатъчен и ако можех да го подаря на някой който наистина има нужда от него, бих го направила без да се замислям...
не знам кой ще прочете този блог, не знам колко от хората ще разберат какво искам да кажа и колко от тях ще се замислят, но спасението което търсим не на този свят!