бездна

всичко е някак безнадеждно загубено, потънало в прах от самота...и сякаш не е достатъчно, че сам се измъчваш ами и останалите спомагат за това волно или не...в съзнанието ти препускат хиляди объркани мисли, коя от коя по-безсмислена, главата ти ще се пръсне...сълзите напират отчаяно да потекат, но инатливо отказваш да се поддадеш на емоции...задаваш си въпрос след въпрос, с всеки следващ отговорите все по-измъчено се показват по безкрайната пътека на Живота...обърканост,самота,тъга,безнадеждност?!отрупват душата и съзнанието ти?...всеки миг ти се струва безкрайна агония, искаш да сложиш край като изкрещиш, но знаеш че няма смисъл, защото никой не ще те чуе! искаш да затръшкаш тялото си в истерия, но какво ще постигнеш? всеки предмет пред погледа ти е заплашен да пострада, но отместваш поглед и се съсредоточаваш в нищото, гледаш празно и дишаш ускорено сякаш си бягал цял живот...успокояваш се, пускаш си нещо, дори не го слушаш, просто колкото да е там и да се отвличаш малко по-малко от различните мисли които препускат в главата ти...